Блажени децата, закърмени с любов към един остров. Там те усвояват по най-бързия начин някои полезни за по-нататъшното съществувание привички като въображението, самотата, свободата, че и известно пренебрежение спрямо голямата земя; и да дебнеш хоризонта, да управляваш ветроход, да се научиш да заминаваш...
Нашият остров.
От септември до края на юни, потопени в парижката училищна сивота, само за него си мечтаехме. Бяхме го разлепили навсякъде: в спалните си, под сгъваемите плотове на чиноветеси, очевидно и от вътрешната страна на клепачите си. Към него прииждаха отвред кроежите ни за любов или приключения. На него бяхме поселили героите от четивата си - Робинзон, разбира се, но и Тримата Мускетари, Сансеверина, безспорно изненадана,че се е озовала там, върху тези два нищожни гранитни къса, разяждани от теченията.
Островът ни носеше всестранна утеха и в същото време ни караше да се срамуваме от слабостите си. Кой би могъл да ни възпита по-добре?
А островът бе нашето едничко общо достояние с възрастните. Те също имаха своя си изглед в рамка из работните си места на осигурители, лекари или производители на детски
играчки. Те също му поверяваха всичките си по-мащабни блянове, нуждата си от брегове.
С една дума, всеобща радост, щом удареше часът да се тръгва за него. Спомням си: колата, едно грамадно бяло рено, се наричаше фрегата. Още от Порт дьо Сен-Нлу излизахме в открито море.
Щяхме да подскачаме от лято в лято, сякаш от камък на камък при речен брод. Остатъкът от живота ни може да бъде забравен без капка жал.