Нишавските българи е название, с което обозначавам българите от поречието на река Нишава, между Цариброд до вливането й в Морава с главни градове Ниш и Пирот. Сред местното българско население и по-конкретно сред преселниците от Пиротско, дошли в българската държава след 1878 г., е съхранено старо самоназвание"нишавци",което може да е формирано тъкмо от името на реката Нишава, но също и от старинно име на град Пирот - Нишава. Макар и рядко, в документи до XVIII век град Пирот се споменава и като град Нишава. За това и съседната на Нишката епархия, Пиротска епархия със седалище в град Пирот, се нарича Нишавска епархия и нейният екзархийски митрополитсе титулува Нишавски, а този на Ниш - Нишки.

С малки изключения съдбата на нишавските българи в българската историческа литература е тема, съпътстваща по-скоро историографията за моравските българи. Досега те не са били проучвани отделно и това е причина тяхното присъствие в българската книжнина и в българското съзнание постепенно да избледнява. Те не се различават съществено в етнокултурно отношение от своите най-близки съседи - българите в Софийско, Видинско и Тимошко. Тях ги обединяваи обособява най-вече драматичната им съдба. Първо, защото са били принудени в миналото да отстояват българската си идентичност едновременно срещу три силни натиска: на ислямската доктрина на османските им господари; на фанариотската пропаганда на гръцката патриаршия и на експанзията на сръбската националистическапропаганда след средата на XIX век, и второ, защото веднъж освободени от турското владичество чрез Руско-турската война, те е трябвало много скоро след това да изпиятгорчивата чаша на разочарованието, че пак остават под чужда власт, наистина нова, и християнска, и славянска, но не по-малко непримирима към народностната им изява от старата. Има нещо, изкушавам се да го нарека така, недобронамерено, най-меко казано, в начина, по който се отрязва и отнема само за няколко десетилетия парче по парче Северозапада на българската етническа територия, онази територия, която е най-близко до сърцето на Европа. В действителност тъкмо тази близост, на която нишавските българи винаги са разчитали и първи са взимали оръжие да воюват за своята свобода при всяко раздвижване по северозападната граница на Османската империята, им изиграва най-лошата шега. Защото тази териториална близост ги поставя много близо и до котела с различните интереси на европейските велики и не толкова велики сили. Не е без значение и обстоятелството, че по това време още не е възстановена българска държава, няма българска държавна политика, така че няма и български грехове къмевропейското равновесие, с каквито по-късно ще обясняват същата българска орис.
Стоян Райчевски