Тогава, в края на 90-те още вярвахме, че цялата шибана история е приключила и оттук насетне ни остава само да догоним спрелия й някъде на Кинг Крос влак. Обаче историята не само, че не беше спряла - оказа се, че има много истории, много повече от коловозите на Кинг Крос и в коя, за бога, бяхме ние?!
Вече няма такова място на света, къдеточовек може да отиде и да започне всичко отначало. Цялата обитаема суша, е разпределена между държавите: човек може да си купи земя, но не и суверенитет; може да си основе комуна, но не и държава. Ако избягаш от една система, ще се натъкнеш на друга - това е трагедията...
Първите поколения, отхранени с генно модифицирани домати, вече имат право да гласуват. Но нямат памет за вкуса. Можеш да им пробуташ всичко, стига да е опаковано подходящо. Те са идеалният потребител на бъдещото. Българският доматне възпитава потребители. Той има фенове. Хиляди от тях се стичат всяко лято в малката ни слънчева родина, за да вкусят от този елексир на идентичността...
Докато ощеима хора, които набират истински домати, нищо не е загубено.


Проектът"Спътник на радикалния мислител"представлява опит да се разчупят ограниченията и предразсъдъците на традиционните книго-разпространителски мрежи, спрямо съвременната българската литература, особено към заглавията с по-аналитичен и некомерсиален характер, подтикващи към размисъл. Изборът ни естествено се спря на сборника"Спътник на радикалния мислител"от Алек Попов, не само защото в основата му лежат есетата, публикувани вече повече от година на страниците на сп. ЛИК. Книгата представлява оригинален принос към осмислянето на културните реалности в съвременния свят.

Тя включва повече от 40 текста, създадени в течение на седем години - период, който се характеризира с особената динамика на Преходав нашата страна. Живо и увлекателно написани, есетата на Алек Попов са съхранили нервния ритъм на времето, без да губят аналитичната си дълбочина. Съдържанието е крайно разнообразно, както подсказва и заглавието, но основните теми са свързани с ролите на писателя, употребите на езика и литературата в съвременното общество, раждането на новите митове в пресечните точки между изкуството, живота и науката. В този странен, понякога гротесков свят на културни интерпретации, паралелно същствуват българската литература, интернет, кучето Лайка, котката на Шрьодингер, призракът на Мари Селест, кулата от черепи край Ниш, предизвикателни арт инсталации и пр.Текстовете на Алек Попов са изтъкани от интелектуална ирония, но насочват към неочаквани философски дълбочини. С богатството на темите и идеите си, сборникът напомня своеобразна енциклопедия. Обединяващото е гледната точка: разкрепостеният, неортодоксален начин, по който авторът се опитва да види света като културен артефакт. Част от есетата, включени в сборника"Спътник на радикалния мислител",вече са публикувани на сръбски, македонски, унгарски, турски и немски език.

Целта на проекта е книгата не само да бъде издадена, но и да достигне до една по-широка аудитория. Тя ще се разпространява заедно с бр. 9 на списание ЛИК, както и в книгоразпространителската мрежа. Сборникът беше представен на фестивала Аполониия при огромен читателски интерес.

РИТУАЛНИТЕ УБИЙСТВА НА ЕЗИКА


В своя умно написан"Нерадикален манифест"(публикуван в новия брой на сп."Факел")Александър Кьосев разказва между другото историята на български писател емигрант. По думте на Кьосев"той не виждал смисъл да публикува в България романа си, който е написал на английски - след като отчаяно го е пощил от всички български интонационни, идиоматически исинтактични наслоения (за целта е слушал касетки със записи на английски и американски класици -"за да схване ритъма на чуждия език и чуждия шедьовър"и"за да загуби българските си езикови навици").Това е един от най-драматичните моменти в чудесното есе на Кьосев и можем само да съжаляваме, че не му е отделил повече място. Темата ми е особено близка, тъй като в различни периоди от живота ми, воден от сходни мотиви, също съм се блазнил от идеята да пиша на друг език, но поради вродената ми леност и предпазливост съм се опазил отподобно изкушение.
Цитраният по-горе откъс извиква във въображението ми картина, която е едновременно трагична, комична и по своему митологична. Представям си българския писател в лек тръс по алеите на Сентръл Парк, с уолкмен на кръста и слушалки в ушите, от които се лее американска класика, а крачкомерът, привързан за ръката му, бодро отмерва стъпките, които го отдалечават от дрипавия призрак на бащиния му език. Дали го приближават към обетованата земя на английския, е вече друг въпрос...
Има тенденция излизането от езика да се представя като чисто рационален избор, диктуван от обективни причини. В случая с българския това са неоспоримите факти, четой се говори от сравнително малко хора, четящата публика в страната е недостатъчна, за да осигури материален просперитет на авторите, преводачите от български се броят на пръсти, преводите им трудно виждат бял свят и още по-трудно се превръщат в събитие на чуждия пазар. Да, от маркетингова гледна точка писането на български определено не е добра стратегия. Същото на практика важи за всеки език, който се говори от по-малко от 50 милиона души. Макар че, изхождайки от калкулациите на здравия разум, всички следва да пишем само на английски, а в перспектива - на китайски.
Писането обаче никога не е било кой знае колко рационално занимание в същността си, макарче авторите обичат да прибягват до всевъзможни хитрини книгите им да достигат до максимален брой читатели. Смяната на езиковата платформа също може да се разглежда като подобен тактически ход. Но както свидетелства опитът, фактът, че започваш да редиш думички на голям език, сам по себе си не те прави голям писател. Дори не е гаранция за комерсиален успех. В края на краищата, ако перифразираме Цветаева:

Без разлика е на какъв език не те прочита никой...

Зад привидно рационалните подбуди изходът от езика е акт, наситен с дълбоко емоционално и символично съдържание. Широко разпространена е представата, че родният език се засуква заедно с майчиното мляко, откъдето идва и названието"майчин".Тази метафора обаче е валидна само за първите, предсъзнателни стадии от усвояването му. След което"засуканият материал"трябва да се организира и дисциплинира. Тогава на преден план излиза бащата, истинският владетел на езика, който го превръща в слово посредством строга система от парадигми. Затова освен като майчин, родният език се възприема (особено що се отнася до българския!) и като бащин -"език на моите деди".Достатъчно е да хвърлим поглед към мустакатите законодатели в пантеона на граматиката. Литературата, като най-висша форма на организация на езика, несъмнено е подвластна именно на бащиния авторитет, а словото, разбира се, е територия на пениса, където той се подвизава под формата на традиционните писателски атрибути: перо, перодръжка, молив, писалка... Навлизането на жените в литературата през 19-и век минава под знака на неизбежната травестия.
Динамиката на литературния процес се състоив противопоставянето на установените авторитети. Отричането от"езика на дедите"обаче не е просто поредният бунт срещу патриаршеската институция на словото, сигнализиращ смяната на караула, а опит за тоталното й заличаване. Ритуално отцеубийство. В него се преплитат сложни емоции: обида, срам, безсилие, гняв, отмъщение. Дедите са узурпирали и обсебили майчиния език. Разплискали са се във всички посоки, изпълвайки всяка възможна ниша. Изнасилили са го! Но резултатът е мижав... Произведенията им са с локален харакер. Изучават се само в местните училища. Няма ги в списъка на световните шедьоври и едва ли някога ще ги има. Смърдят на село. Вторични са. Практически непреводими. Пенка примряла от жега! Културно назадничави. Конформистки. No God, no Sex, no Drugs. Най-вече: no money! Унижението да"твориш"в подобна традиция е смазващо. Ала какво можеш да сториш? Нищо. Цялата ситуация е отражение на проваления национален проект. На проваления социален проект. На проваления Преход. И майчиният, и бащиният език са тотално fucked up! Безотговорни, промискуитетни старци!
Затръшваш вратата...
Излизането от езика по принцип би било радикален жест, ако човек не попадаше веднага под диктата на друг тиранин. Желанието да пишеш на чужд език е огледало на копнежа за осиновяванев лоното на една по-достойна културна традиция, където бащата се е справил успешно с ролята си по всички международни стандарти. Замяната на един слаб авторитет с друг, по-могъщ, обаче само задълбочава субординацията спрямо патриаршеската институция, а заедно с това и риска никога да не пораснеш и на свой ред да станеш патриарх.
Което вероятно има нещо общо с кастрацията.
Бащите са свързани в невидима задруга и никое убийство не остава ненаказано. Защото макар да са създатели на много и различни езици, бащите винаги са говорили само един - езика, на който бащите на техните деди, прадеди и така нататък са зидали Вавилонската кула.