Съществото, което наричам"аз",се появи на бял свят един понеделник, 8 юни 1903 година, около 8 часа сутринта в Брюксел и произхождаше от французин, принадлежащ на стара фамилия от Нор, и белгийка, чиито предци в продължение на няколко века бяха живели в Лиеж, преди да се установят в Ено. Къщата, където ставаше това събитие - тъй като всяко раждане е именно събитиеза бащата и майката и за неколцината им близки - се намираше на авеню"Луиз"193и преди петнайсетина години изчезна, погълната от масивно здание.
Записала така тези няколко факта, които сами по себе си нищо не означават и въпреки това, а и за всеки един от нас, отвеждат по-далеч от собствената история и даже от историята изобщо, спирам изумена пред обърканата плетеница от случки и обстоятелства, които повече или по-малко ни определят. Това дете от женски пол, вече хванато в координатите на християнското летоброене и на Европа от ХХ век, това парче розово месо, ревящо в една синя люлка, ме задължава да си задам редица въпроси, толкова по-опасни, колкото по-банални изглеждат, и които един разбиращ от занаята си литератор предпазливо избягва да формулира. Че детето съм аз, в това не мога да сесъмнявам, без да се усъмня във всичко. Но за да се освободя донякъде от чувството за нереалност, с което ме изпълва тази идентификация, съм принудена - досущ както бих била, ако се опитвах да пресъздам някоя историческа личност - да се вкопчвам в откъслечни спомени от втора или десета ръка, в сведения, извлечени от писъмца или странички от бележчици, които никой не си е направил труда да хвърли в кошчето и от които нашата ненаситност да знаем изстисква повече от онова, което са в състояние дададат, или да ходя в кметства и по нотариуси за справки с автентичните документи, чийто административен и юридически жаргон изключва всякакво човешко съдържание. Ясно ми е, че всичко това е невярно или неточно като пресятото през паметта на твърде много и различни хора, шаблонно като изписваното върху пунктираните редове в молба за паспорт, глуповато като семейните истории, предавани от поколение на поколение, разядено от напластявалото се междувременно в нас както камъкът от лишея или металът от ръждата. Тези уж известни откъслечни факти все пак са единственото оцеляло мостче между това дете и мен; те са и единственият спасителен пояс, поддържащ нии двете върху вълните на времето. С любопитство се залавям тук да запълня празнините около тях, за да видя какво ще се получи от тяхното свързване: образът на един човек и на неколцина други, на една среда, на едно място или, тук-там, някоя мимолетна пролука към онова, което е без име и без форма.