Тази книга се вълнува от въпроса за вдъхновението при създаването на литературното произведение, като проследява състоянията, през които минава мъжката природа натвореца, докато женската й говори. И ако мъжкото начало има за вдъхновение чувствата, над които има власт и случаите, над които може да гради, женското настоява, че то е онова разтърсващо с моментното усещане за своята изключителност, неописуемо и именно затова заслужаващо да бъде описано вълнение, за което не може да се говори,но което предизвиква езика. Защото за мъжа любовта е едновременно неустоимото изкушение, заради което той изгубва рая си, но и непрестанното желание да изявява божественото в себе си.
Любовта често е нетърпелива да иска това, което мъжът може да изрази в слово и още по-общо - да й го посвети като нещо, което да сьответства на нейното сьвършенство. Тя не приема, не се задоволява да сьществува в текста като неразличим обект, неуловимо отражение на вдъхнатата сила и желание и затова понякога е по-скоро кастрираща, отколкото вдъхновяваща. И когато изглежда, че не успява да се осъществи като вдъхновение, че започва да се изчерпва от говорене в усилията си да поддържа еротизма на музата неизчерпаем в стремежа си да слее всички неща в едно-единствено, да е непрекъснат прилив на сила, който иска да бъде изразходен в писане -точно тогава се оказва, че междувременно се е случила нейната собствена творба, отделена - като душата, която е свободна да преповтори всичко, но както го е мечтала -до Възнесението.