...На третия такт глухо и тайнствено се включи Жоро контрабасът: осмина,,, пауза... осмина... пауза, две осмини... пауза...
"Болеро"от Рабел.

Бени се приведе към микрофона, допря флейтата до устните си и от тях потече онази безкрайна мелодия, която идва от нищото - загадъчна,
сластна, топла като испанска нощ и пълна с непознаваема опасност и тъмна страст, с магьосническо заклинание и предчувствие за нещо, което се промъква, дебне и е неотменимо... с печално предупреждение, мрачна тържественост, нож, нощ и лоша кръв! - една и съща горда мелодия, без модулация, която се поема и повтаря тържествено от всеки следващ
инструмент,извисява се все по-силно и все по- мрачно, ритъмът на барабанчето става все по-отсечен и все по-остър, докато накрая инструментите не се съберат във форте, в раздутатадо огромни размери сфера на мелодията: екзалтирани, настръхнали и обречени... тогава всички гръмват на финала, в единствената зловеща модулация на това страховито парче, в което мелодия, ритъм и такт се продънват едновременно в черната паст на безкрайното нищо..