В един юнски следобед през хиляда деветстотин двадесет и втора година в село Миндя влезе млад човек, яхнал алест кон. Посивяла сламеница засенчваше неговото мургаво лице с хубав мъжествен профил, а в очите му се долавяше надменна учуденост, характерна за хора, които мъчно се спогаждат и постоянно са готови да спорят.
Всеки жител на селото познаваше в тоя човек Костадин, по-младия от Джупуните, търговци в К... През седмица, през две минаваше оттук за Караорман, дето братята имаха лозя, а понякога миндювчани виждаха и по-възрастния брат, Манол, придружен от някой ратай.
Тоя ден Костадин се връщаше от лозята. През високото турско седло висяха дисаги, издутиот две кошници с вишни, закрити с лозови листа.
На площада, дето чешмата изливаше дебела струя в жабунясалото корито, Костадин спря коня пред една кръчма, отвън варосана със синка.
До прозореца на една маса двама души играеха табла. Младежи с дълги коси и с черни рубашки, някои седнали, други прави, наблюдаваха играта. Чирачето избърсваше лъсналите от мазнина маси, а стопанинът на заведението, което бе и кръчма, и бакалница, и салон за вечеринки, дремеше в тъмния ъгъл зад тезгяха…