Българите мохамедани, т.е. онези мюсюлмани в България и извън нея, чийто майчин език е българският, често са били предмет на исторически изследвания от редица български и европейски учени. Като название за това мюсюлманско население в българската историческа и етноложка литература от втората половина на XIX в. се използва терминът българи мохамедани, който постепенно се налага в българската историография, и който се предпочита от автора на книгата и в географската литература. Този термин,както ще видим от приложените вкнигата най-ранни писмени сведения, е използван като название за тях и в европейската историческа и географска литература през пелия XIX в., поради което е добил гражданственост. Въвежданото напоследък название"българи мюсюлмани",ако е вярно от религиозно-догматична гледна точка, не е най-подходящото в случая, защото в българската историческа литература и в българския разговорен език е въведено вече и многократно използвано названието"българи мохамедани".Използването на термина"българи мюсюлмани"като опит за актуализиране и осъвременяване не е най-сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България, а и някои от потомците на същитетези българи мохамедани вече се заявяват като християни.
Добилият гражданственост повече от век термин"българи мохамедани"носи достатъчно информация за верската принадлежност на тези българи, защото в българския език, а и в основните европейски езици в миналото"мохамеданин"е било равнозначно на"мюсюлманин".
Тази книга третира събития и явления от един период, когато терминът"българи мохамедани"е бил най-широко разпространен и когато в почти всички европейски писмени извори, които използвам в книгата, думата"мохамедани"е имала значението на съвременната"мюсюлмани".Освен това то съхранява индивидуалната характеристика на това българско население и същевременно позволява да бъде отличено от останалите мюсюлмани, от които то се различава съществено както по езика, който говори, така и по фолклора и народните си обичаи.
Редица български и чужди автори в миналото наричат обобщено това население"помаци",което първоначално е било название и самоназвание само за малка част от тях, обитаващи някои райони в Северна България. В южните и западните български земи по същото време са битували други народни прозвища за това българско население, изповядващо исляма, като"ахряни","торбещи","мърваци"и т.н.
Напоследък отделни автори, но по-често в политически пристрастната публицистиката и в печата, отколкото в историческата литература, отново връщат към живот остарялото названието"помаци",което има своето място в българската историография и в етноложката литература, но звучи архаично, не е точно, когато се пренася върху всичките българи мохамедани ине е много на място, когато се използва в гражданския дебат на съвременното българско общество.
Книгата"Българите мохамедани"се числи към историческата литература, в която се третират и теми, свързани с българите католици или българите протестанти. Не виждам сериозно основания да се търсиактуализирана, още по-малко конюнктурна редакция на вече утвърдени в българския език и в българската историческа литература названия за нашите сънародници от едно или друго вероизповедание, когато от позицията на съвременното гражданско общество е достатъчно боравенето само с тяхната народностна характеристика на българи.
Стоян Райчевски