Пред читателя е последната книга на Петър Динеков (17/30 октомври 1910-22 февруари 1992), един от най-значителните български учени на двадесетото столетие, а като се има предвид, че през XIX в. нашата наука е все още в самото начало на своето развитие, фактически - и един от най-значителните учени на България изобщо. Избрал за свое жизнено поприще българската словесност още през юношеските си години, П. Динеков достигна върховете на българската литературна наука и се нареди до такива корифеи на филологическата мисъл, като Иван Шишманов, Боян Пенев, Йордан Иванов, Александър Теодоров-Балан, Стефан Младенов, Любомир Милетич, Кирил Мирчев, Стойко Стойков, Любомир Андрейчин. В неговите близо 2000 публикации, появили се за шестте десетилетия на творческата му дейност, най-значителните от които са събрани в около 20 книги със студиии статии, се очертава единствената в българското литературознание адекватна картина на българското словесно изкуство в продължение на целия му исторически път, като се започне от българския фолклор, премине се през средновековната литература, творбите на Българското възраждане и се стигне до новата и съвременната българскалитература. Настоящата книга е последният камък в тази внушителна постройка, изградена с талант, с любов, с критерии, основани на ценностната система на европейското литературно развитие. Който влезев нея, не може да не забележи чистотата на линиите, наличието на ясна и определена оценка за мястото на всеки творец, удостоен да бъде в нея, на всяко представено тамлитературно явле

ние и процес. Разбира се, през десетилетието, изминало от написването на последните статии на П. Динеков (включените в настоящата книга работи са писани главно между 1984 и 1991 г.), а дори и много време преди това, в българското литературознание се вървеше и по други пътища, търсеха се и се прилагаха методи, различниот културно-историческия, към който той се придържаше неизменно. Някои от изследванията, осъществени с тези методи, съзвучни с нови тенденции в западната наука, обогатиха съществено представата за българската литература. Но и до днес с никой от тях не е построена нито една що-годе завършена сграда, в която съвременният читателможе да види картината поне на отделни периоди от българското литературно развитие. Сградата, построена от П. Динеков, със сигурност ще остане уникална, а много вероятно още десетилетия няма да притежаваме макар и не така обхватни, но сравнително пълни научни изследвания, които да представят в различен стил даже само обособени части от българската литература. Ето защо последната книга на П. Динеков си струва да стане достояние на българското общество. Завършвайки десетилетните му усилия да вникне в същността на развоя на българската словесност, тя представлява онази липсваща досега частица от картината на българската литература и на българския фолклор, която ни пречи да ги видим така, както ги вижда П. Динеков в тяхната цялост.
Съставен в основата си от статии, подбрани от самия автор, и допълнен от съставителя според критериите на П. Динеков, томът включва разработки по проблеми от всички направления в дейността на учения. Той показва обаче и някои негови предпочитанияот последните десетилетия - насочването главно към въпросите на българската средновековна литература, към някои от най-ярките писатели в съвременната българска литература, лични познати на автора, и към историята на науката.

Заслужава да се отбележи, че благодарение на тези предпочитания в статиите на Динеков за негови съвременници читателят ще може да се докосне до някои страни от душевността на автора, до размислите му засъвременния свят и човека в него, по принцип отсъстващи в оценките му за литературните факти и явления, в които той влагаше винаги не своите лични нагласи, вкусове ипредпочитания, а техните собствени същностни черти. Тук бих желала да обърна внимание на един много интересен момент от неговото отношение към света - съчетаниетона постоянния му скептицизъм с неизменното убеждение, че въпреки всичко човек трябва да остане оптимист, съчетание, съвсем ясно демонстрирано в края на статията заДимитър Димов, писана през 1989 п, където четем: „Съвременното състояние на човечеството за съжаление продължава да не дава основания за доверие в бъдещето въпреки искрите на надежда, които отвреме навреме проблясват. Но вярата на Димов трябва да остане, тя ни е нужна, защото, нека бъдем искрени и си признаем: като хуманисти не носим ли всички частица от неговата печал?"