“- Абортирай това копеле - каза Симо Митев, когато се върна от Либия.
Жена му беше трети месец бременна, той — пети месец извън страната. Симеон Митев беше мек човек. Жена му чу повече предложение отколкото заплаха. Симо — строителен работник, прекарал три години на една строителна площадка на границата на Либия и Судан излезе отдома си и отиде в кварталната кръчма"Доверие",където знаеше, че ще намери ако не приятелите, то познатите си от града. Посрещнаха го с бурни овации"ще черпиш","честито","да ти дава Господ син","няма да ти се затрие семето"и т.н. Унил и смутен Симеон Митев седна при съгражданите си, имитира, че събитието е радостно и жизнено за него, почерпи и без това бедните си съграждани и когато заведението затвори отиде, и седна на една полусчупена пейка на брега на реката."И каква стана тя?"помисли си той."Аз се блъскам като роб при петдесет градуса на сянка в пустинята, а тия, на които платих питието ми направиха дете".Разбира се той не можеше и да предполага кой от тях е автора на труда, което жена му се готвеше да го пробута като негов.
Мек, тих човек и работяга, мразещ конфликтнитеобстановки, той отиде в къщичката на баща си и майка си, опита да ги събуди, но не успя. Старците спяха дълбоко. Изпуши още няколко цигари в горещата августовска нощ. Не го допуснаха в гранд хотел"Дунав"(не бил облечен подходящо) и той унило се прибра в дома си. Бременната му жена спеше. Симеон Митев си наля една водна чаша кайсиева ракия — производство на баща му, пусна някаква арабска програма по регионалното ТВ и се разплака."Какъв го дървех в пустинята"мислеше си той, докато ближеше с език сълзите си. После в главата му се прокрадна друга мисъл:"Какво е виновно това дете, което расте в корема на оная курва?"Повече не помнеше./../”