“В българската живопис „националната традиция"винаги е предизвиквала особен интерес. Изглежда „европейската линия",която започва още през епохата на Възраждането, не успява да изкорени веднъж завинаги дълбоките връзки със средновековната култура. Показателно е, че подемът на „родното"започва в период, когато модерните течения от Европа вече са проникнали в нашето изкуство. Нещо повече, сецесион, символизъм и експресионизъм намират добра почва тъкмо в тази тенденция, като побеждават етнографския академизъм от началото на века. Този подем на национални тьрсения всъщност е характерен за всички млади нации в Европа. В момента, когато в началото на 60-те години у нас се разчупиха каноните на социалистическия реализъм, едно от водещите направления и в живописта, и в графиката, и в монументалното изкуство стана тьрсенето на „национален стил".Разбира се, романтичните видения на творците за миналото и „художественият гений"на българина изиграват своята роля във формирането на тази стилова тенденция. Не трябва обаче да подминаваме и да подценяваме една друга нейна мотивировка. В периода, когато „модерното"все още срещаше много спънки, „националното"се превърна в удобна формула, чрез която живописците маскираха пробива в „академизма".По един или друг начин те се ориентираха към иконата и фреската, към ярката цветност на народните тъкани или пластиката на възрожденската дърворезба. Този масиран натиск доведе до сериозни пластически открития, които вече официализираха и легитимираха много от новите насоки в нашето изкуство.
Григор Спиридонов беше един от малцината, които възприемаха идеята за „националния стил"не като фасада, а като сериозна творческа съдба. Вече тридесет и пет години неговите картини се градят по принципите на средновековната живопис. У него се срещат „цитати",но по-важното е, че той се проникна от спиритуализма на Средновието, в него той потърси примера на светли личности като Йоан Кукузел, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Патриарх Йоаким... Тази поредица от двадесет платна е посветена на Велико Търново, възприет като крепост на духовността на българите, на тяхната съпротива начуждото робство, като знак на жертвоготовност. Ето защо наред с архитектурните конструкции и може би далеч по-важни от тях са образите на светите българи, сякаш мощите им все още вдъхновяват хълмовете на града и неговите обитатели. Сякаш Григор Спиридонов броди сред сенките им в един град-видение, където на всяка крачка блика история, където всичко е просмукано със страдание и възторг, където изкуството е израз на духовно съвършенство, а не само естетическо постижение.
От гледна точка на стиловата позиция тази живопис не може да бъде упрекната в пряко подражание на средновековни образци. Традицията не е възприета като стилов модел. Тя е пречупена в индивидуалността и в душевността на художника и някак странно модерните пластични решения отекват с иконописни внушения. Както и в иконите очите на персонажите са като магнити - те привличат погледа на зрителя, макар че техният поглед е отправен навътре, към вътрешния им свят на високи идеи. Както в иконите лицата сякаш греят озарени от вътрешната светлина на чистотата и знанието, вдъхновението и таланта.
„Реквием за Търнов"е озаглавил Григор Спиридонов своята живописна серия. Всъщност това е реквием за българския дух - съзидателен и талантлив, чист и възвишен.”
Иван Маразов